Бутнали сме се в една успоредна на Васил Левски уличка и зяпаме старите къщи. Леденията вятър свисти в калниците на колите и шиба непокритите части от лицето ми. Забравил съм си ръкавиците вкъщи и колкото и да си бутам премръзналите ръце в джобовете те изтръпват все повече и повече. Очите ми се насълзяват и всичко наоколо ми плува в океан от пречупени отражения, но едва ли това е причината фасадите на къщите да се лющят, покривите да прозират.

В центъра на големия град спи един съвсем друг свят.

Налепени една до друга сгради на възрастта на баба ми. Даже и първият етаж да е обзаведен с кафене, ресторант или някое магазинче за дрехи или сувенири, ако вдигнете поглед нагоре, ще се озовете в 60-те, 50-те, а понякога и в 30-те години на рушащия се минал век. Толкова много истории са скатани между тухлите и прогниващия гредоред, а аз искам да ги попия всичките и да ги разкажа... Цялата памет на града е консервирана в тези забравени хранилища на живота, умиращи с възрастните си собственици и готови да споделят плановете на младите им наследници.

Един друг свят...

Отиваме някъде, но вече забравих къде. От студеното ми се замая главата... Петела, обаче, сякаш не забелязва климатичните обстоятелства и ме тегли напред и напред към забравихкъде-то. Усмихва се на мълчащите сгради и само дето не им се плези. Толкова им се радва, че маха с ръце и сочи сякаш държи пистолет, но не ги отстрелва, а по-скоро поздравява по каубойски... и поради липсата на шапка с периферия му се налага да ползва оръжието си.

като децата когато строят пясъчни кули на пясъка и водата реланост идва и разваля целият свят толкова истински тоя глупав вятър да не си мисли че може така така да ме спре и да отнема без разрешение все още съм обитател на къщата си и аз издавам разрешителни за събаряне и разгражадане на малките съставни части от които си мислим изградено е това което ни обвива наричаме го с имена но не знаем себе дори как да наречем за да не се чувстваме в изгнание на остров отдалечен в инопланетна звездна система кой ще ги преброи всичките тези звезди кой ще ги преброи и опише в тетрадка

Мушкаш се в някой безистен и можеш да се изгубиш. В бръшляните по стените във вътрешния двор; в мръсотията по кьошетата; във висящото на простора някъде над главатат ти пране; в отрязъка небе, който виждаш. Даже и да е студено. Даже и да си сам. Можеш да се изгубиш. Не се губи... Освен ако не си тръгнал да се намираш.

в париж посрещнали айфеловата кула с бурна радост и овации и балоните на децата се откъсвали от отпуснатите им юмручета и политали нагоре била отишла да търси себе си из отворените пространства опитвала се да влиза и по дупките в земята но не могла да се завре защото била голяма и когато не намерила себе си решила да се върне поне си има място и хората й се радвали че се е върнала и тя разбрала че това е тя и нейното място никога не е било изгубено и е нямала какво да търси защото всичко си е било при нея но просто е трябвало да се огледа и да види

Градът търси своята самоличност като се опитва да настигне по-големите, а в малките му стари сгради лежи живот, който всички смятат за мъртъв. И ние с Петела се лутаме в студа и си мислим, че отиваме някъдеси, а малките улички в нас водят само навътре – там където ние все още сме и където ще бъдем и утре. До тогава, когато ще изчезнем и ти само ще си спомняш за нас. Или няма да си спомняш.

това е студ дееба и как мръсно духа в ноздрите на конете ни дий напред и настрани покрай препятсвията на живота дий дий дееба дий

В центъра на големия град спим всички заедно и сънуваме един съвсем друг свят, но той, светът, е тук и такъв, какъвто е.

дий дееба дий